„Това, което съм най Аз в света е не проекция на Мене, а отделеното мое Друго.” Лакан
Денят е обикновен, в края на юли, и странни дъждове пъплят по лятното небе. Връщам се от тренировка по тайчи, дъждът все повече се усилва и аз съм вече леко смръщена, защото водата свободно се стича от косата ми през роклята и леки тръпки мравучкат по кожата ми. Забързана да изпреваря и пороя, и задръстването, всъщност вървя пеша. Поспирам в тунелчето на бившия „Кристал” с тихото вътрешно уверение, че ей сега дъждът ще секне, както става лете. Зяпам по витрината на „Български книжици”, фокусирам странни издания за църковната истина за Дънов и Ванга или някакъв нов, много обещаващ роман за някакви си самоубийци с умело подбрана корица, която да подсеща подсъзнанието на драгия читател за Рьорих. Все едно, аз съм непоклатима, не се изкушавам, не влизам. Една жена усилено ми дими в лицето, помагайки за преподредбата на книгите на витрината, и аз решавам, че няма смисъл да чакам. Възобновявам мокрия си марш, пресичам „Царя”, стегнато се движа по паветата и тихо се моля на шофьорите да не ме къпят допълнително. Подминавам Народно събрание, Академията...
прочети до края... | коментирай |
| Оценка: 3.47